Йордан Ефтимов пред ФрогНюз: Злоупотребява се с темата за родолюб...
Това съобщи пред ФрогНюз писателят Йордан Ефтимов.
Ето и цялото изявление:
Господин Ефтимов - предходната година си говорихме за. Какво знамение ви се случи за една година?
Личните чудеса в живота на човек са многочислени. Ако би трябвало напълно персонално да споделя - значително неща ми се случиха през миналата година, свързани с близки, триумфи в специалността. Най-важното беше, че предходната година в чисто колегиален и професионален проект се срещнах с сътрудници, които най-общо съм познавал, чел съм техни текстове. Но те се оказаха отлични хора. Най-голямото знамение са новите другарства или развиването на остарели такива.
6 януари е символна дата. Освен празникът Богоявление, на този ден е роден и Христо Ботев. В Калофер обаче тази два празника като че ли са изместени от друга “ ” - леденото мъжко хоро. Как гледате на това?
Изключително хубава книга написа и издаде през есента на предходната година историкът Живко Лефтеров. Книжката е дребна и е отдадена напълно на тази нова традиция. Изключително сериозна, базира се на документи и извънредно ясно показва какъв е произходът и защо се използва този празник. Няма по какъв начин да е позитивно отношението ми към него, тъй като той преди всичко е псевдопатриотичен.
Темата за мен е мъчителна, тъй като с нея извънредно доста се злоупотребява от най-различни политически кръгове.
Всъщност през тази година доста се говореше по тематиката - видяхме пилона на Рожен, дебатите към националния ни празник.
Да, тъкмо по този начин. Като естествен, актуален българин, който обича народа си, езика си, културата си и страната си, мога да кажа, че е извънредно неприятно, когато нашите патриотични усеща се свеждат до единствено няколко признака. Най-вече когато стартираме да се състезаваме по величина на нещо, какъвто беше случая с този стълб.
В последна сметка липсва главното чувство за гордостта от простите достижения, от това, че живеем по-добре, че се разбираме повече, че има обществено сцепление. Това би трябвало да ни радва доста повече, в сравнение с някакъв стълб. Вместо парите да се влагат в него, могат да се вложат в градския превоз в някой град, допълнително паркове. Празнуването на хоро измежду ледени води, вадене на кръст и впрочем - това са някакви церемонии, които не ме вълнуват изключително.
Защо тази тематика се тиражира в медиите като “вековна традиция ”, макар че липсва информация за него? Това хоро се появава преди към 20 години.
Да, точно. С доста други неща се прави по този начин и това е добре разказан от културолозите развой - натурализирането на идеологиите, превръщането на някакъв идеологически конструкт в нещо естествено, съществуващо от памтивека.
Защо ни е належащо въобще да си измисляме псевдопатриотични обичаи, в случай, че в българския фолклор има задоволително такива?
Чрез тях се нагнетява напрежение. Всъщност същинската патриотична традиция не е обвързвана с опълчване. В случая е тъкмо по този начин. Тези, които си поставят трибагреника в профила в обществените мрежи, да вземем за пример, постоянно си поставят и различен трикольор - съветския.
Патриотизмът би трябвало да се показва с гордостта от достиженията на нацията, само че не в смисъла на връх, както се случва нормално. Да вземем да вземем за пример достиженията в областта на образованието - обособени възпитаници печелят олимпиади по света. В същото време обаче голямата маса не може да се оправя в магазина. Това е доста противен миг - фокусираме се върху върха.
Аз, да вземем за пример, няма да сложа като културно достижение на предходната година премията “Букър ” на Георги Господинов. Той е спечелил, популярност Богу, и други награди и за мен достижението е, че е написал този разказ “Времеубежище ”, а не това, че са му дали премия.
Споменахте премията “Букър ” на Георги Господинов. Спомням си, че тогава в общественото пространство се завъртя и спор за парите, които се отделят за преводи на български създатели в чужбина.
Това е огромен проблем, в действителност. Не единствено, че тези средства са малко, а и поради метода, по който в действителност се правят тези състезания, методът, по който се мисли за мястото на преводите.
Нашата страна не устоя на съпоставяне с нито една от прилежащите нам страни - нито като мислене, нито като политика за това освен какъв брой средства да бъдат заделени, само че и по какъв метод да се подтиква избран тип литература. Не е въпросът единствено да се превеждат български създатели, само че и какви създатели се превеждат.
Нещата наподобяват неразривно свързани - тематиката за патриотизма, за културата и литературата ни, за неналичието на държавна политика, липса на място в съзнанието на елементарния човек за всичко това. Струва ми се като циничен кръг, в който се въртим.
Абсолютно. Но единствено да загатна - в Русия, да вземем за пример, подкрепят свои създатели благодарение на фондове, свързани косвено с страната. Програмите не са към Министерството на културата, а близки до държавното управление фондове, които в никакъв случай не подкрепят сериозни на властническите режими писатели. Държавната културна политика в региона на преводите, а и по принцип, е нещо, което би трябвало да бъде по-обстойно обсъждано, по-критично. Трябва да сме по-взискателни в тази посока. И мисля, че е положително начало, че се обърна внимание на тази оскъдна сума за преводите.
Наскоро бяхте почетен с Националната премия за поезия “Иван Пейчев ” за книгата си “Преди да измият кръвта ”. Какво значи за вас тази премия?
Ето - в чисто фиктивен проект това би трябвало да е едно от дребните чудеса, които ми се случиха. Намирам го в реалност за такова, тъй като освен са излезли и други книги, заслужаващи да бъдат наградени, а и въпреки всичко се е състоял някакъв диалог, преди тази премия да бъде връчена.
Щастлив съм, тъй като в журито са взели участие и софийски, и шуменски интелектуалци и критици, писатели. Всички тези деветима души са стигнали до това да наградят моята книга, сред 73 други. Те дружно са решили, че могат да рискуват с моята.
Всъщност книгата е отдадена на войната в Украйна. Сега обаче следим и различен боен спор - този в Близкия изток. Как “Преди да измият кръвта ” се транслира в тази нова обстановка? Да чакаме ли нова книга?
Нова книга към момента не, само че имам стихотворения, които написах, откакто научих за някакви събития в Ивицата Газа. Не съм човек, който реагира мълниеносно на медийни известия или политически събития. Със сигурност това ще ме вълнува.
Ужасяващото в тези войни в наши дни е, че ние към този момент от една страна можем на часа да научим какво се е случило, само че пропагандата и дезинформационната машина също оповестява на часа подправените вести. Не съм сигурен, че живеем в осведомителната ера. По-скоро в дезинформационна ера.
Тези машини за репродуциране на подправените вести са по-мощни от машините за информиране. Журналистите, които се пробват да осведомят света за същински неща, имат по-малък запас - финансов, човешки. Това е нещо, което доста ясно би трябвало да осъзнаем.
Как можем да останем хора в тези античовешки времена?
Просто би трябвало да останем правилни на хуманистичните правила, които не са се трансформирали от най-малко 200 години. Трябва да си ги припомняме непрестанно и да ги следваме - разпоредбите за тъждество, почитание към всевъзможни по еднаквост хора, да не постановяваме личните си разбирания върху непознатите хора, да съблюдаваме лична морална система, която изисква от нас да не упражняваме принуждение - нито над фамилията, нито над близките. Да се водим от желанието да имаме достижения, потребни за обществото.
Мисля си, че няма какво ново да се измисли, просто би трябвало да си напомним какво са ни завещали Жан-Жак Русо, Монтескьо. Понякога имам чувството, че българите през Възраждането доста по-добре са знаели какво твърди Волтер, в сравнение с актуалните българи. Но на хора като мен тежи и това задължение - да напомнят.
Какво ще пожелаете на хората на Йордановден?
Пожелавам на всички да се почувстват по-добре в края на “мръсните дни ”, които свършват през днешния ден, и умерено да продължат да правят потребната си работа за другите. Да са щастливи в това да работят, да вършат положително на близките. Учителите да се радват на това, че преподават. Лекарите - на това, че лекуват, а не че могат да завоюват от своята работа.
изявление на Джесика Вълчева
Ето и цялото изявление:
Господин Ефтимов - предходната година си говорихме за. Какво знамение ви се случи за една година?
Личните чудеса в живота на човек са многочислени. Ако би трябвало напълно персонално да споделя - значително неща ми се случиха през миналата година, свързани с близки, триумфи в специалността. Най-важното беше, че предходната година в чисто колегиален и професионален проект се срещнах с сътрудници, които най-общо съм познавал, чел съм техни текстове. Но те се оказаха отлични хора. Най-голямото знамение са новите другарства или развиването на остарели такива.
6 януари е символна дата. Освен празникът Богоявление, на този ден е роден и Христо Ботев. В Калофер обаче тази два празника като че ли са изместени от друга “ ” - леденото мъжко хоро. Как гледате на това?
Изключително хубава книга написа и издаде през есента на предходната година историкът Живко Лефтеров. Книжката е дребна и е отдадена напълно на тази нова традиция. Изключително сериозна, базира се на документи и извънредно ясно показва какъв е произходът и защо се използва този празник. Няма по какъв начин да е позитивно отношението ми към него, тъй като той преди всичко е псевдопатриотичен.
Темата за мен е мъчителна, тъй като с нея извънредно доста се злоупотребява от най-различни политически кръгове.
Всъщност през тази година доста се говореше по тематиката - видяхме пилона на Рожен, дебатите към националния ни празник.
Да, тъкмо по този начин. Като естествен, актуален българин, който обича народа си, езика си, културата си и страната си, мога да кажа, че е извънредно неприятно, когато нашите патриотични усеща се свеждат до единствено няколко признака. Най-вече когато стартираме да се състезаваме по величина на нещо, какъвто беше случая с този стълб.
В последна сметка липсва главното чувство за гордостта от простите достижения, от това, че живеем по-добре, че се разбираме повече, че има обществено сцепление. Това би трябвало да ни радва доста повече, в сравнение с някакъв стълб. Вместо парите да се влагат в него, могат да се вложат в градския превоз в някой град, допълнително паркове. Празнуването на хоро измежду ледени води, вадене на кръст и впрочем - това са някакви церемонии, които не ме вълнуват изключително.
Защо тази тематика се тиражира в медиите като “вековна традиция ”, макар че липсва информация за него? Това хоро се появава преди към 20 години.
Да, точно. С доста други неща се прави по този начин и това е добре разказан от културолозите развой - натурализирането на идеологиите, превръщането на някакъв идеологически конструкт в нещо естествено, съществуващо от памтивека.
Защо ни е належащо въобще да си измисляме псевдопатриотични обичаи, в случай, че в българския фолклор има задоволително такива?
Чрез тях се нагнетява напрежение. Всъщност същинската патриотична традиция не е обвързвана с опълчване. В случая е тъкмо по този начин. Тези, които си поставят трибагреника в профила в обществените мрежи, да вземем за пример, постоянно си поставят и различен трикольор - съветския.
Патриотизмът би трябвало да се показва с гордостта от достиженията на нацията, само че не в смисъла на връх, както се случва нормално. Да вземем да вземем за пример достиженията в областта на образованието - обособени възпитаници печелят олимпиади по света. В същото време обаче голямата маса не може да се оправя в магазина. Това е доста противен миг - фокусираме се върху върха.
Аз, да вземем за пример, няма да сложа като културно достижение на предходната година премията “Букър ” на Георги Господинов. Той е спечелил, популярност Богу, и други награди и за мен достижението е, че е написал този разказ “Времеубежище ”, а не това, че са му дали премия.
Споменахте премията “Букър ” на Георги Господинов. Спомням си, че тогава в общественото пространство се завъртя и спор за парите, които се отделят за преводи на български създатели в чужбина.
Това е огромен проблем, в действителност. Не единствено, че тези средства са малко, а и поради метода, по който в действителност се правят тези състезания, методът, по който се мисли за мястото на преводите.
Нашата страна не устоя на съпоставяне с нито една от прилежащите нам страни - нито като мислене, нито като политика за това освен какъв брой средства да бъдат заделени, само че и по какъв метод да се подтиква избран тип литература. Не е въпросът единствено да се превеждат български създатели, само че и какви създатели се превеждат.
Нещата наподобяват неразривно свързани - тематиката за патриотизма, за културата и литературата ни, за неналичието на държавна политика, липса на място в съзнанието на елементарния човек за всичко това. Струва ми се като циничен кръг, в който се въртим.
Абсолютно. Но единствено да загатна - в Русия, да вземем за пример, подкрепят свои създатели благодарение на фондове, свързани косвено с страната. Програмите не са към Министерството на културата, а близки до държавното управление фондове, които в никакъв случай не подкрепят сериозни на властническите режими писатели. Държавната културна политика в региона на преводите, а и по принцип, е нещо, което би трябвало да бъде по-обстойно обсъждано, по-критично. Трябва да сме по-взискателни в тази посока. И мисля, че е положително начало, че се обърна внимание на тази оскъдна сума за преводите.
Наскоро бяхте почетен с Националната премия за поезия “Иван Пейчев ” за книгата си “Преди да измият кръвта ”. Какво значи за вас тази премия?
Ето - в чисто фиктивен проект това би трябвало да е едно от дребните чудеса, които ми се случиха. Намирам го в реалност за такова, тъй като освен са излезли и други книги, заслужаващи да бъдат наградени, а и въпреки всичко се е състоял някакъв диалог, преди тази премия да бъде връчена.
Щастлив съм, тъй като в журито са взели участие и софийски, и шуменски интелектуалци и критици, писатели. Всички тези деветима души са стигнали до това да наградят моята книга, сред 73 други. Те дружно са решили, че могат да рискуват с моята.
Всъщност книгата е отдадена на войната в Украйна. Сега обаче следим и различен боен спор - този в Близкия изток. Как “Преди да измият кръвта ” се транслира в тази нова обстановка? Да чакаме ли нова книга?
Нова книга към момента не, само че имам стихотворения, които написах, откакто научих за някакви събития в Ивицата Газа. Не съм човек, който реагира мълниеносно на медийни известия или политически събития. Със сигурност това ще ме вълнува.
Ужасяващото в тези войни в наши дни е, че ние към този момент от една страна можем на часа да научим какво се е случило, само че пропагандата и дезинформационната машина също оповестява на часа подправените вести. Не съм сигурен, че живеем в осведомителната ера. По-скоро в дезинформационна ера.
Тези машини за репродуциране на подправените вести са по-мощни от машините за информиране. Журналистите, които се пробват да осведомят света за същински неща, имат по-малък запас - финансов, човешки. Това е нещо, което доста ясно би трябвало да осъзнаем.
Как можем да останем хора в тези античовешки времена?
Просто би трябвало да останем правилни на хуманистичните правила, които не са се трансформирали от най-малко 200 години. Трябва да си ги припомняме непрестанно и да ги следваме - разпоредбите за тъждество, почитание към всевъзможни по еднаквост хора, да не постановяваме личните си разбирания върху непознатите хора, да съблюдаваме лична морална система, която изисква от нас да не упражняваме принуждение - нито над фамилията, нито над близките. Да се водим от желанието да имаме достижения, потребни за обществото.
Мисля си, че няма какво ново да се измисли, просто би трябвало да си напомним какво са ни завещали Жан-Жак Русо, Монтескьо. Понякога имам чувството, че българите през Възраждането доста по-добре са знаели какво твърди Волтер, в сравнение с актуалните българи. Но на хора като мен тежи и това задължение - да напомнят.
Какво ще пожелаете на хората на Йордановден?
Пожелавам на всички да се почувстват по-добре в края на “мръсните дни ”, които свършват през днешния ден, и умерено да продължат да правят потребната си работа за другите. Да са щастливи в това да работят, да вършат положително на близките. Учителите да се радват на това, че преподават. Лекарите - на това, че лекуват, а не че могат да завоюват от своята работа.
изявление на Джесика Вълчева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ